|
ХАДЖИ ДИМИТЪР
Христо Ботев
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!
Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят…
Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже –
и той я гледа, – мила, зесмена!
„Кажи ми, сестро, де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, – аз искам, сестро, тук да загина!“
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!
ХАЙДУШКИ ПЕСНИ
Пейо Яворов
Ден денувам – кътища потайни
нощ нощувам – пътища незнайни;
няма тато, нито мама -
тато да ругае,
мама да ридае…
Леле моя
ти Пирин планино!
Море черно
цариградско вино.
С враг врагувам – мяра според мяра,
с благ благувам – вяра зарад вяра;
нямам братец, ни сестрица -
братец да ме хвали,
а сестра да жали…
Леле моя
сабя халосия!
Море люта
одринска ракия.
Бог богува – нека си богува,
цар царува – века ли царува?
Нямам либе, първа обич -
мене да очаква
и да ме оплаква…
Леле моя
пушка огнебойка!
Море тънка
солунска девойка.
II
Да бяха, либе, да бяха,
да бяха злато ковано
твоите руси косици…
Мяна бих сторил мило за драго
хранена коня,
мяна за благо,
турци да гоня!
Да бяха, либе, да бяха,
да бяха огън елмази
твоите черни очици…
Мяна бих сторил мило за драго
пушка бойлия,
мяна за благо,
турци да бия!
Да бяха, либе, да бяха,
да бяха маргар мъниста
твоите бели зъбици…
Мяна бих сторил мило за драго
сабя по воля,
мяна за благо,
турци да коля!
III
- Хубава горо – пусия,
де гиди пушка бойлия.
Връщат се хора от пазар,
мина ще Лазо чифлигар;
ей бука листи отрони -
куршум ще Лаза догони,
войводо.
-“Връщат с хора от пазар,
мина ще Лазо чифлигар;
бре бука листи отрони -
прокоба.
куршум ще Лазо догони
за в гроба…
А палмък ми пали главата,
мъка ми мъчи душата,
дружино.“
- Пръте за крушка трънушка,
де гиди клетва хайдушка.
Знаен е Лазо по света,
черен изедник и в кръвта;
ей зло на злия въздава
юнак, що шета за слава,
войводо.
- „Знаен е Лазо по света,
черен изедник и в кръвта;
бре зло на злия въздава -
и нека! -
Юнак, що шета за слава
навека…
А жал ми е жалост-умора,
Лазова щерка изгора,
дружино.“
IV
Сън сънуваш, ой нерадост,
опустяла младост,
гроб в усоя, гроб сирашки
под шумата гъста.
И на гроба, ой нерадост,
опустяла младост,
кръстоклоне – кръст юнашки,
и пиле на кръста.
Заран пиле, ой нерадост,
опустяла младост,
пей, нарежда как сирака
сирашки е минал.
Вечер пиле, ой нерадост,
опустяла младост,
пей, нарежда как юнака
юнак е загинал.
Сън сънувах, ой нерадост,
опустяла младост,
сън сънувах, сън прокоба -
сънувах си гроба…
Заточеници
П. К. Яворов
Тодор Александрову
От заник слънце озарени
алеят морски ширини;
в игри стихийни уморени
почиват яростни вълни…
И кораба се носи леко
с попътни тихи ветрове,
и чезнете в мъгли далеко,
вий, родни брегове.
И някога за път обратен
едва ли ще удари час;
вода и суша – необятен,
света ще бъде сън за нас!
А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин
ще греят нам – до гроб зарица
сред споменът един.
Рушители на гнет вековен,
продаде ни предател клет;
служители на дълг синовен,
осъди ни врага заклет…
А можехме, родино свидна,
ний можехме с докраен жар
да водим бой – съдба завидна! -
край твоя свят олтар.
Но корабът, уви, не спира;
все по-далеч и по-далеч
лети, отнася ни… Простира
нощта крилото си – и веч
едва се мяркат очертани
на тъмномодър небосклон
замислените великани
на чутния Атон.
И ний през сълзи накипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели,
угаснал взор – за сетен път
простираме ръце в окови
към нашия изгубен рай…
Горчива скръб сърца ни трови.
Прощавай, роден край.
Бежанци
Пейо Яворов
Аз често виждам из градът,
по всеки път и кръстопът
на Македония чадата:
от старци чак до младенци,
все нови гости – бежанци –
завареници на съдбата…
Сред пламъка на скъп имот
избавили един живот,
те вихром идат: бесни хали
зад Рила кършат всеки час
гори, вековни сън отспали,
и падат листи между нас.
…Ей старец прегърбавен тук,
повел невръстния си внук,
по чуждите врати се взира;
безумен ходи той весден
и вечно бъбри удивен,
че къщата си не намира.
…Ей майка с пеленаче там,
изправена пред божи храм,
до сраден урод просекиня;
в дълбоко хлътнали очи
не свян, а ужаса личи:
посяга тя за милостиня!
…Сред улицата ей мома,
на свят остала сам-сама,
не знае път нагде да хване;
ала и в грубия сукман
тя самодива е по стан:
без залък няма да остане…
И постоянно срещам аз,
под дъжд и вятър, сняг и мраз,
сред вълчия човешки род
от празния небесен свод
те чакат милост и защита.
Те чакат милост… Но да знам,
че някой бог всесилен там
стои над всичко хладен зрител,
извикал бих отдън гърди
към тоя тъмен промислител:
о, господи, проклет бъди!
Сто двадесет души
Пенчо Славейков
Сто двадесет души те бяха на брой.
И паднаха всички при първия бой!
Со залп ги посрещна на родния бряг
в засада отрано приготвений враг.
Умряха те всички за родния край…
Къде им е гробъа, днес никой не знай-
днес никой не знай!
И тъмна мълва се мълви зарад тях,
аз чувах я още дете като бях,
че тука извел ги млад дивен юнак.
Над робска земя се свободен байрак
развял. И зачул се високо гласа
на младий войвода, далеч в небеса-
далеч в небеса!
Свобода в гори и поля прогърмя!
И в бащина свидна и свята земя
въстанал е вече гнетений народ!
Възкръсна за нов и свободен живот!
Ний идеме помощ на теб да дадем!
Ний дойдохме тука за теб да умрем-
за теб да умрем!
На техния възклик бе залпа ответ.
Изпълниха своя свещени завет,
и воля, и клетва изпълниха те.
То време се мина и ново дойде-
свободата грее над родния край…
Но гроба юнашки днес никой не знай-
днес никой не знай!
Пред картата
Стоян Чилингиров
На картата си малка ,
голяма си в сърцето;
най-хубава в очите,
най-сладка под небето.
Където се обърна,
пред погледа картини
от цъфнали полета,
от сенчести планини.
Легенди славни пеят
хайдушките усои
и нижат се пред мене
герои след герои.
За твойте дни свободни,
родино, те са мрели
и с кръв са начертали
народните предели.
И ту се ти явяваш
с корона на царица,
ту със забрадка черна
на роб и мъченица.
Но винаги край тебе
чеда са били верни,
живели с твойта радост
и с мъките безмерни.
И слава , и неволи
са техний дух калили
и в мирен труд,
и в битки герои те са били.
Пред картата изправен,
аз пълня си душата
с възторг и умиление
за теб, родино свята.
* * *
Аз не зная легенда по-жива,
ни такъв звездочел воевода,
ни по-светъл певец, който слива
свойта песен с гласа на народа….
Щом дружината сви към Балкана,
срещна тежки коли, пред които
неочаквано Ботев застана
и напълни си шепата с жито.
Сякаш грейна в дланта му жарава!
И изсипа пшеницата в джоба,
та по нея в земята корава
да му найдат потомците гроба…
И размахал десница корава,
път през мрак и робия разтваря -
сякаш цяла епоха засява
със зърната на своята вяра.
След години овчари повика
от връх Вола ранена орлица.
Те видяха сред здравец и смрика
избуялата шепа пшеница.
Тя бушува. Шуми в планината.
Ту след буря в дъгата проблесне.
Ту по жетва припламва в словата
на безсмъртните Ботеви песни.
Ту с дъха на сокол се възземе,
ту в звезди и сърца се разгаря -
тъй в браздите на новото време
избуява засятата вяра.
Днес не плясва с ръце самодива,
не ридае орлица под свода -
семената, израснали в нива,
с огън ботевски кърмят народа.
Николай Зидаров
ВЕТРОВЕТЕ КРЪСТОСВАТ НАД ВОЛА
Тук е паднал певецът, орелът,
тук е рухнал дъбът исполин.
И хайдушката нощ се навела
да целуне великия син.
Самодивите в бяла премяна
и орлицата … звездния свод
са останали живо предание
във душата на моя народ.
Промълвим ли България само,
ние виждаме Ботева жив.
Той стои върху нашето знаме
легендарен, безсмъртен, красив.
А земята ни тъмнокафява
страшна ботевска сила таи.
Враговете кого ще смущават?
Теб, Българийо, кой ще смути?
…Ветровете кръстосват над Вола
и обвяват със вечност върхът.
И ведно със мъглите отдолу
много стари легенди пълзят.
Те ни спомнят за Искъра мътен,
за вековни тегла и сълзи.
Не шумете! Вървете си в пътя.
Не разбуждайте Ботев, врази!
Иван Радоев
|
ХАЙДУТИ
Христо Ботев
Я надуй, дядо, кавала,
след теб да викна – запея
песни юнашки, хайдушки,
песни за вехти войводи –
за Чавдар страшен хайдутин,
за Чавдар вехта войвода –
синът на Петка Страшника!
Да чуят моми и момци
по сборове и по седенки:
какви е деца раждала,
раждала, ражда и сега
българска майка юнашка;
какви е момци хранила,
хранила, храни и днеска
нашата земя хубава!
Ах, че мен, дядо, додея
любовни песни да слушам,
а сам за тегло да пея,
за тегло, дядо, сюрмашко,
и за свойте си кахъри,
кахъри, черни ядове!
Тъжно ми й, дядо, жално ми й,
ала засвири – не бой се, –
аз нося сърце юнашко,
глас имам меден загорски,
та`ко ме никой не чуе,
песента ще се пронесе
по гори и по долища –
горите ще я поемат,
долища ще я повторят
и тъгата ми ще мине,
тъгата, дядо, от сърце!
Пък който иска, та тегли –
тежко му нима ще кажа?
Юнакът тегло не търпи –
ала съм му думал и думам:
Блазе му, който умее
за чест и воля да мъсти –
доброму добро да прави,
лошия с ножа по глава, –
пък ще си викна песента!
Кой не знай Чавдар войвода,
кой не е слушал за него?
Чорбаджия ли изедник,
или турските сердари?
Овчар ли по планината,
или пък клети сюрмаси!
Водил бе Чавдар дружина
тъкмо до двайсет години
и страшен беше хайдутин
за чорбаджии и турци;
ала за клети сюрмаси
крило бе Чавдар войвода!
Затуй му пее песента
на Странджа баир гората,
на Ирин-Пирин тревата;
меден им кавал приглаша
от Цариграда до Сръбско
и с ясен ми глас жътварка
от Бяло море до Дунав –
по румелийски полета…
Един бе Чавдар войвода –
един на баща и майка,
един на вярна дружина;
мъничък майка остави,
глупав от татка отдели,
без сестра, Чавдар, без братец,
ни нийде някой роднина –
един сал вуйка изедник
и деветмина дружина!…
Хлапак дванайсетгодишен,
овчар го даде майка му,
по чужди врата да ходи,
на чужд хляб да се научи;
но стоя Чавдар, що стоя –
стоял ми й от ден до пладня!
И какво да ми спечели?
Голям армаган на майка –
тез тежки думи отровни:
„Що ме си, майко, продала
на чуждо село аргатин:
овци и кози да паса,
да ми се смеят хората
и да ми думат в очите:
да имам баща войвода
над толкозмина дружина,
три кази да е наплашил,
да владей Стара планина,
а аз при вуйча да седя –
при тоз сюрмашки изедник! –
копилето му да бавя;
час по час да ме нахоква,
че съм се и аз увълчил,
че човек няма да стана,
а ще да гния в тъмница,
и ще ми капнат месата
на Кара баир на кола!…
Проклет бил човек вуйка ми!
Проклет е, майко – казвам ти,
не ща при него да седя,
копилето му да бавя
и крастите да му завръщам.
Яли ги свраки и псета!
При татка искам да ида,
при татка в Стара планина;
татко ми да ме научи
на к`ъвто искам занаят.“
Зави се майка, замая –
камък й падна на сърце;
гледа си в очи Чавдара,
във очи черни, големи,
глади му глава къдрава
и ръда клета, та плаче.
Чавдар я плахо изгледа,
и с сълзи и той на очи,
майка си бърже попита:
„Кажи ми, мале, що плачеш?
Да не са татка хванали,
хванали или убили,
та ти си, мале, остала
сирота, гладна и жъдна?…“
Прегърна майка Чавдара,
в очи го черни целуна,
въздъхна, та му продума:
„За тебе плача, Чавдаре,
за тебе, дете хубаво,
писано, още шарено:
ти ми си, синко, едничък,
едничък още мъничък,
а лоши думи хортуваш; –
как ще те майка прежали,
да идеш, синко, с татка си,
хайдутин като ще станеш!
Татко ти й снощи доходял,
за тебе, синко, да пита –
много ме й съдил и хокал,
що съм те, синко, пратила
при вуйча ти, а не при него –
да види и той, че има
хубаво дете юначе;
далеч ли да го проводи,
на книга да се изучи,
или хайдутин направи,
по планината да ходи.
Триста й заръци заръчал,
в неделя да те проводя
на хайдушкото сборище…
Ще идеш, синко Чавдаре,
едничко чедо на майка!
Ще идеш утре при него;
ала те клетва заклинам,
ако ти й мила майка ти,
да плачеш, синко, да искаш,
с дружина да те не води,
а да те далеч проводи,
на книга да се изучиш –
майци си писма да пишеш,
кога на гурбет отидеш…“
Рипна ми Чавдар от радост,
че при татка си ще иде,
страшни хайдути да види
на хайдушкото сборище;
а майка ядна, жалостна,
дете си мило прегърна,
и … пак заръда, заплака!…
Земя
Никола Вапцаров
………
Над мойта земя
напролет
лъчите
шуртят,
гърмят водопади
от слънце
над мойта
земя.
Ти чувстваш дълбоко
сърцето на земната гръд
и виждаш как с скокове
раснат безбройни цветя.
Над мойта земя
в небето
опира
Пирин.
И мурите в буря
илинденски приказки пеят,
над Охрид лазура е
толкоз просторен и син,
а още надоле
е светлия бряг на Егея.
Спомням си само.
И ето нахлува кръвта
във сърцето, което
топи се от някаква нежност…
Моя страна! Моя прекрасна страна!…
Поена със кръв
и разлюляна
в метежи.
По Беласица телени мрежи…
Майка
НИКОЛА ВАПЦАРОВ
„…Имала майка,
имала син. –
Хубав бил, млад бил
и волен.
Раснал.
Над него синеел Пирин
с мури и камъни голи.
Нейде бащата погинал.
Тогаз
малък бил още
синът й
и във вековната тъмна гора
дебнел пашата хайдутин.
Под планините горели села.
Светел високия хребет.
И от селяшките гладни гърла
беят изтръгвал и хлеба.
Гледала майката свойто дете,
гледала с мъка сурова –
как очите му бягали все
на бащата в пищова.
Имала майка,
имала син. –
Хубав бил, млад бил
и строен.
Но възмъжал
и хванал Пирин,
тъмното хванал усое.
Години минали
и смутни били.
Добри не дошли за раята.
Отдръпнала
свойте зелени поли
от равнините
гората.
Понякога нощем
мъжете дома
се връщали гузни и плахи.
Изгаряли ризите скрито в жарта
и криели свойте силяси.
Пак майка.
И нощем,
когато звезди
над тъмния хребет горели,
тя
вземала в скутите малкия син
и тихо му пеела:
„Не слушай,
не гледай,
а нанкай сега.
Дано не кръвясат очите ти,
когато
след време изправиш снага
и сам си поемеш юздите.
Отвънка е смутно.
Отвънка снежи.
Но топло е в моите скути.
Спи ми, детенце,
спокойно ми спи,
нанкай…
Не ставай хайдутин…“
Добър
и послушен излязъл синът.
Не хванал с хайдутите горите.
Оженил се,
сетне зарязал домът
и… станал комита.
Години на кръв.
Години на кръв и войни.
Пирин.
И орлите
в горите на мърша налитат.
Под всяко дърво,
с изцъклени,
тъмни очи,
убитите гледат как вечер изгряват звездите.
Отишъл си бея.
Отишъл си – значи, добре.
Но хората после запсували нещо султана.
Народ е това! –
А някой нахакан келеш
си мисли,
че може сърцето му в шепа да хване…„
ЗОВ
На Христо Ботев
Не ми достига глас да те възпявам,
пред твойто име – спира моят дъх.
Чрез словото си – ти се извисяваш
и се превръщаш в исполински връх.
И горе – в необятните простори,
аз виждам твойте огнени очи.
И с твоя глас Вселената говори,
и хълм, и дол – от твоят пулс ечи.
А аз вървя по булевард, наречен
на твойто име. И внезапен ек
в душата ми отеква: Ти си вечен!
Поет!… И Воевода!… И Човек!…
О, аз по твоите следи минавам.
Край мен шумят барутни ветрове.
И ме опива гордата ти слава
и ритъма на твойте стихове.
И ставам целия на жива рана.
Боли ме, че загина толкоз млад
в приоблачните дебри на Балкана.
Но ти си още жив и в моя град.
Да, в моя роден Букурещ, където
намери някога подслон и дом…
По булеварда, тръгнал от сърцето ми,
при тебе аз пристигам мълчешком.
И в мигове на мисли споделени,
жадувам като дар и благослов
да чуя твоя клетвен зов на гений
за святата, за страшната – Любов!…
Матей Шопкин
|
