Сайт за любознателни деца – достъпно и разбираемо обяснение на явленията в природата и научните закони под формата на игра

Стихотворения за Васил Левски


ЛЕВСКИ

Манастирът тесен за мойта душа е.

Кога човек дойде тук да се покае,

трябва да забрави греховния мир,

да бяга съблазни и да търси мир.

Мойта съвест инак днеска ми говори.

Това расо черно, що нося отгоре,

не ме помирява с тия небеса

и когато в храма дигна си гласа

химн да пея богу, да получа раят,

мисля, че той слуша тия, що ридаят

в тоя дол плачевни, живот нестърпим.

И мойта молитва се губи кат дим,

и господ сърдит си затуля ухото

на светата песен и херувикото.

Мисля, че вратата на небесний рай

на къде изглеждат никой ги не знай,

че не таз килия извожда нататък,

че из света шумен пътят е по-кратък,

че сълзите чисти, че вдовишкий плач,

че потът почтенний на простий орач,

че благата дума, че правото дело,

че светата правда, изказана смело,

че ръката братска, без гордост, без вик

подадена скришно на някой клетник,

са много по-мили на господа вишни

от всичките химни и тропари лишни.

Мисля, че човекът, тук на тоя свят

има един ближен, има един брат,

от кои се с клетва монахът отказа,

че цел по-висока Бог ни тук показа,

че не с това расо и не с таз брада

мога да отмахна някоя беда

от оня, що страда; мисля, че канонът

мъчно ще направи да замлъкне стонът;

че ближний ми има нужда не в молитва,

а в съвет и помощ, когато залитва;

мисля ази още, че овчарят същ

с овцете живее, на пек и на дъжд,

и че мойте братя търпят иго страшно,

а аз нямям нищо, и че туй е гряшно,

и че ще е харно да оставя веч

таз ограда тиха, от света далеч,

и да кажа тайно две-три думи нови

на онез, що влачат тежките окови.

Рече и излезе.

Девет годин той

скита се бездомен, без сън, без покой,

под вънкашност чужда и под име ново

и с сърце порасло и за кръст готово,

и носи съзнанье, крепост, светлина

на робите слепи в робската страна.

Думите му бяха и прости и кратки,

пълни с упованье и надежди сладки.

Говореше често за бунт, за борба,

кат за една ближна обща веселба,

часът на която беше неизвестен;

изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,

участник да стане във подвига свят;

всяк един слушател беше му и брат.

В бъдещето тъмно той гледаше ясно.

Той любеше свойто отечество красно.

Той беше скиталец и кат дете прост

и като отшелник живееше в пост.

Горите, полята познати му бяха;

всичките пътеки кракът му видяха,

пустинята знайше неговия глас,

хижата го знайше и на всеки час

вратата й за него отворена беше.

Той се не боеше, под небето спеше,

ходеше замислен, сам-си без другар.

Тая заран млад е, довечера стар,

одеве търговец, сега просяк дрипав,

кога беше нужно – хром, и сляп, и клипав;

днес в селото глухо, утре в някой град

говореше тайно за ближний преврат,

за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът,

и че време веч е да въстане робът;

че щастлив е оня, който дигне пръв

народното знаме и пролее кръв,

и че трябва твърдост, кураж, постоянство,

че страхът е подлост, гордостта – пиянство,

че равни сме всички в големия час -

той внасяше бодрост в народната свяст.

И всякоя възраст, класа, пол, занятье

зимаше участье в това предприятье;

богатий с парите, сюрмахът с трудът,

момите с иглата, учений с умът,

а той беден, гол, бос, лишен от имотът,

за да е полезен дал си бе животът!

Той беше безстрашлив. Той беше готов

сто пъти да умре на кръста Христов,

да гори, кат Хуса или кат Симона

за правдата свята да мре под триона.

Смъртта бе за него и приятел и брат,

зашил беше тайно в ръкава си яд,

на кръста му вярно оръжье висеше,

за да бъде страшен, кoга нужда беше.

Той не знайше отдих, ни мир, нито сън,

обърнал се беше не дух, на огън.

Думата си цяла лейше в едно слово,

понявга чело си мръщеше сурово,

и там се четеше и укор и гняв,

и душа упорна, и железен нрав.

Той беше невидим, фантом, или сянка.

Озове се в черква, мерне се в седянка.

Покаже се, скрий се без знак и без след,

навсякъде гонен, всякъде приет.

Веднъж във събранье едно многобройно

той влезна внезапно, поздрави спокойно,

и лепна плесница на един подлец,

и излезе тихо из малкий градец.

Името му беше знак зарад тревога,

властта беше вредом невидима, строга,

обсаждаше двайсет града изведнъж,

да улови тоя демон вездесъщ.

От лице му мрачно всички се бояха,

селяните прости светец го зовяха

и сбрани, сдушени във тайни места

слушаха със трепет, с зяпнали уста

неговото слово сладко и опасно,

И тям на душата ставаше по-ясно.

……………………………

……………………………

И семето чудно падаше в сърцата

и бързо растеше за жътва богата.

Той биде предаден, и от един поп!

Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,

тоз позор за Бога, туй пятно на храма

Дякона погуби чрез черна измама!

Тоз човек безстиден със ниско чело,

пратен на земята не се знай защо,

тоз издайник грозен и божий служител,

който тая титла без срам бе похитил,

на кого устата, пълни с яд и злост,

изрекоха подло: „Фанете тогоз!“

На кого ръката не благословия,

а издайство сърши, и гръм не строши я,

и чието име не ще спомена

от страх мойта песен да не оскверна,

и кого родила една майка луда,

който равен в адът има само Юда

фърли в плач и жалост цял народ тогаз!

И тоз човек йоще живей между нас!

Окован и кървав, във тъмница ръгнат,

Апостолът беше на мъки подвъргнат

ужасни. Напразно! Те нямаха власт

над таз душа яка. Ни вопъл, ни глас,

ни молба, ни клетва, ни болно стенанье

не издаде в мрака туй гордо страданье!

Смъртта беше близко, но страхът далеч.

И той не пошушна предателска реч.

И на вси въпроси – грозно изпитанье -

един ответ даде и едно мълчанье

и казваше: „Аз съм Левски! Ей ме на!“

И никое име той не спомена.

Но тиранът люти да убий духът

една заран Левски осъди на смърт!

Царете, тълпата, мръсните тирани

да могат задуши гордото съзнанье,

гласът, който вика, мисълта, що грей,

истината вечна, що вечно живей,

измислиха всякой по една секира

да уморят всичко, дето не умира:

зарад Прометея стръмната скала,

ядът за Сократа с клеветата зла,

синджир за Коломба, кладата за Хуса,

кръста на Голгота за кроткий Исуса -

и по тоя начин най-грозний конец

в бъдещето става най-сяен венец.

Той биде обесен.

О, бесило славно!

По срам и по блясък ти си с кръста равно!

Под теб ний видяхме, уви, да висят

много скъпи жъртви и да се тресят

и вятърът южни с тях да си играе,

и тиранът весел с тях да се ругае.

О, бесило славно! Теб те освети

смъртта на геройте. Свещено си ти.

Ти белег си страшен и знак за свобода,

за коя под тебе гинеше народа,

и лъвът, и храбрий: и смъртта до днес

под тебе, бесило, правеше ни чест.

Защото подлецът, шпионът, мръсникът

в ония дни мрачни, що „робство“ се викат,

умираха мирни на свойто легло

с продадена съвест, с позор на чело,

и смъртта на тебе, о, бесилко свята,

бе не срам, а слава нова на земята

и връх, от където виждаше духът

към безсмъртието по-прекия път!

Иван Вазов

Песен за Апостола

Над Родината издига

стан хайдушкият Балкан —

неговия ръст достига

Левски — дивен великан!

Левски — верен вожд народен,

смел Апостол и храбрец,

предан, чист и благороден,

за правдив живот борец.

Той с потайни комитети

вред родината покрил,

в тези комитети светил -

лъч Апостола им бил.

А османските потери,

като кучетата зли,

душели да го намерят

с тъмни помисли-стрели.

Левски с тях се разминавал —

тук търговец, там овчар.

Тук с чалма ефенди ставал,

там с кобила — въглищар.

Със соколов поглед виждал,

крачел със сърце на лъв.

Свободата ни съзиждал -

сред опасностите – пръв.

На бесило бил обесен.

Но безсилен бил врагът.

Възвишил се е до песен

Левски в стръмния си път.

Асен Босев

Завръщането на Васил Левски

И пак е 18 февруари.

С цветя в ръцете, чинно коленичим.

Изплакала очите си – България,

все още чака своя син обичан.

Усетила как тежките му стъпки

отекват през едно превратно време,

тя вижда Левски да върви по пътя

и българи да падат на колене.

За прошка молим. Дълго и горещо.

С ръце високо вдигнати към Бога.

Нали за нас, душата го болеше -

издъхвайки, въздъхнал бе:

- НАРОДЕ ????

И днес върви. Земята гневно тръпне,

потресена от дребните ни страсти.

Обичаме героите си – мъртви.

Живеем тихо. Кротки. Безучастни.

Но идва Левски… Идва да ни пита

за болната ни съвест. За куража.

За кривиците в мислите ни скрити,

за раните от алчната ни жажда…

При нас се връща. Влиза във сърцата

да търси в тях възкръсналата вяра.

Върху която няма отпечатък

със дата 18 Февруари.

Александър Калчев

Чисти сметки

Апостоле,

сега си нужен повече,

отколкото преди.

Записвай в своето

тефтерче малко

отляво -

дадената дума вчера,

отдясно -

неизпълнената още,

отляво -

обещаваните стъпки,

отдясно -

ненаправените още,

отляво -

клетвата за подвиг,

отдясно -

подвига изпълнен,

и направи им сметката,

най-правата,

че някои сега

започнаха да си надписват

Славата

и да си слагат повече звезди.

Апостоле,

сега си нужен повече,

отколкото преди.

Записвай върху

страниците тънки,

едно до друго всичко запиши:

на кой

днес поста му е по-висок,

отколкото

доброто име,

на кой

днес джоба му е по-дълбок,

отколкото

душата му човешка,

на кой са повече

сега словата,

отколкото

на другите делата…

Ела и всичко запиши

на още ненаписан лист,

че трябва да са много

чисти сметките

и пътя, който ни роди,

да бъде като твоя чист.

Апостоле,

сега си нужен повече,

отколкото преди.

Петя Йорданова

Следите на Апостола

Две следи във снега. Две човешки следи.

Все към Къкрина. Право нататък.

И над тях — две лукави и жълти звезди -

позлатени очи на предател.

Две следи във снега. В най-дълбокия сняг,

пет столетия трупал в душите,

скрил до покрив къщя и сърца, той все пак

не успял да затрупа следите.

Две следи. Там снегът и до днеска кърви -

ах, навярно човекът е куцал.

Знаел той — имал сума ти път да върви —

от въжето до моите внуци.

От султанския съд чак до мойта душа.

Път мъчителен, славен и трескав.

Как би минал човекът по него пеша,

пък дори да се казва и Левски!

Как би минал по него с раздадена кръв,

с дух раздаден и сетне възкръснал,

пък дори не човек да се казва, а лъв,

не Апостол, а Бог да е кръстен!

Две следи във снега. Във най-чистия сняг.

От въжето до всички години.

Научи ме, пресвети Апостоле, как

по следите ти пресни да мина!

За да стигна до твоя върховен живот

и да върна дълга ти грамаден:

десет гроша взел в заем от своя народ,

ти с тях си записал в тефтера жесток -

„С тях си купих маслинки. Бях гладен.“

Дамян Дамянов

„НАРОДЕ????“

стр. 115

…А страничката, види се, е мокра…

Какво? Сълза? Кал? Кръв?… Листът мълчи.

Нима е плакал тъкмо той? Жестоко!

Нима е носил кал – тъй чист дълбоко?

Той – чистият, с безсълзните очи?

Чия ли кал – ако е кал? – сребриста

светлее в жълтеникаво клише?

Чия ли кръв е капнала на листа?

Чия ли мръсна болка свети чиста

по пътя му към святото въже?

Какво е питал с този вик, раздърпан

в шест букви с питанки накрая? И плачът

пелин ли жъне с четирите си сърпа,

които карат всеки да изтръпне?

Подир „Народе????“ И мълчат! Мълчат!

Какъв „народ“? И кой „народ“? проклето

въже от Къкрина до София виси!

Какъв народ бе племето, което

тъй не успя от двайсет заптиета

единствения – него – да спаси?

Къде се беше изпокрил? Къде бе

се поприбрал на топло и добре,

та не можа на оня вълчи хребет

една потеря малка да издебне?

А тръгнал бе за него той да мре!…

За същия… Един от двайсет воден.

Един измежду цял народ „свещен“…

От четри страшни питанки прободен,

и днес кърви духът ми цял – „Народе????“

Ни глас, ни образ… Питанките – в мен!

И, грях – не грях, ги вадя и се кръстя -

под тях, прости ми, Боже, лик личи:

ни турчин див, ни оня чер поп Кръстьо…

А ти, народе мой, и чист, и мръсен,

на онова въже го окачи!

Левски

-Бате, кой е тоя

синеок герой ?

-Левски, мило братче,

се нарича той.

В робство и неволя,

беден се родил,

но сърцат пораснал

малкият Васил.

Имал глас на славей

и орлов замах –

над селцата родни

спускал се без страх.

Неговите думи

вдигнали на крак

беден и заможен,

старец и хлапак.

Ободрил народа

В мъка и беда.

Готвил го да тръгне

в бой за свобода.

Но..узнал султанът,

побеснял от яд.

И потеря пратил

след юнака млад.

Криели го дебри,

пещери,скали.

Пазили го хора,

зверове, орли ..

Ех, братле расти ми,

бързо порасти-

смелостта на Левски

да добиеш ти.

На смелчака, братче,

всеки сторва път.

Смелите с ракети

утре ще летят.

Цветан Ангелов

Дякон Васил Левски

О, Майко моя, родино света!

Защо тъй горко, тъй скробно плачеш?

Гарване и ти, птицо проклета,

над чий там гроб тъй грозно грачеш?

О, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня;

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня!

Плачи! Там близо до град София

вида аз стърчи черно бесило.

И твоят един син, Българио,

виси на него… Със страшна сила.

Зимата пее свойта зла песен.

Вихрове гонят тръни в полето

и студ, и мраз – плач безнадежден!

Навяват на теб, теб на сърцето!

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в мъглата;

старци са богу молат горещо,

жените плачат, пищат децата!

Умря той вече! Юнашка сила

твойте тиране скриха в земята!

О, майко моя, родино мила,

плачи за него, кълни съдбата!

Христо Ботев

Това е първият вариант на стихотворението „Обесването на Васил Левски“. Публикуван е във в. „България“, г. I, бр. 22 от 12 август 1876 г. Окончателният вариант на стихотворението е излязъл в „Календар за 1876 година“ под образа на Васил Левски, а след това е публикуван е в „Съчинения на Христо Ботйов“ под редакцията на Захари Стоянов, С., 1888, с. 43.




Вижте още:


Стихотворения за първокласници
Детски стихове за есента
Гатанки
Стихчета – залъгалки за дечица малки
Стихотворения за зимата
Коледни песни
Стихотворения за 3 март
Стихове за мама
Стихотворения за пролетта
Стихотворения за лятото
Текстове на любими руски детски песнички
Английски стихчета за зимата
Коледни стихотворения на английски
Английски стихотворения за майката
Английски стихотворения за бащата
Английски стихчета игри
Стихотворения за Свети Валентин
Руски стихчета за мама

Коментарите са затворени.